В поредния абонаментен концерт на Софийската филхармония (13.11.) на пулта отново бе Емил Табаков. В последния момент той замести Георги Димитров, на когото се наложи да отсъства поради заболяване. Афишите бяха сменени веднага, така че и публиката бе информирана бързо за тази промяна. Тя бе отразена и в програмните книжки за вечерта. Предварителната програма на концерта – Концерт за пиано № 20, К 466 от Моцарт и Втора симфония от Бетовен, както и солистът останаха непроменени. Тази, класическа програма в днешно време предполага проблематизиране на идеята за стил, за тип инструментализъм, за различни перипетии на прочита от гледна точка на традицията и на съвременната практика. С диригент като Табаков подходът към класическия музикален текст поражда очаквания. Оправдани очаквания. Защото той не е диригентът, който си позволява да заяви “Това се прави по този начин”. Имам достатъчно наблюдения върху диригентските му прочити, за да съм убедена, че във всяко ново разгръщане на дирижирана вече от него партитура той работи по различен начин с нея по отношение на стила и характера на произведението.
Известна фигура е и солистът на концерта, германският пианист Себастиан Кнауер (1971), отдавна известен като последователен, отдаден интерпретатор на концертите на Моцарт и на Хайдн (записал ги е всичките, съответно с Хамбургската филхармоня и Бамбергските симфоници – като дирижиращ солист). Кариерата му е интензивна, той е в кръга на международно известните музиканти от своето поколение. Свири Моцарт отново при предишното си гостуване на филхармонията, миналата година. Но този път е предложил един от знаковите клавирни концерти на виенския класик – ре минорния двайсети, първия клавирен концерт на композитора в минорна тоналност. (Всъщност от всичките му 27 концерта за пиано само два са в минор – този и 24-ия, който е в до минор). Посягането към тази тоналност при Моцарт бележи специфичен трагичен нюанс в музиката му, носи в себе си своеобразен вертеровски дух. И не само. Не случайно много изследователи считат, че внушението на тази композиция сочи към деветнайсети век. С ясно заявена в този дух емоция подходи към него и Табаков заедно с оркестъра. Впечатляващо бе началото, което влезе в тишината тихо, сякаш продължаваше неизговорена до този момент трагика, решена да се доразкаже, да се разтвори. Синкопираното движение, пресечено от резки триоли в прочита на диригента бе вълнуваща с емоционалността си драма. Силно начало! Създаде действащ драматургичен контраст с встъплението на солиста. Кнауер е, разбира се, отдавна доказан професионалист, музикант с много опит и познания за виенската традиция. Така и свиреше, отдаден предимно на традицията и на личните си навици по отношение на Моцартовия стил. Но нямах усещането за партньорство със звука и настроението, което оркестърът внушаваше. Трагиката се срещна с едно спокойно, олимпийско настроение, божествено изваяно и… някак отдалечено. Правилно по отношение на стила изпълнение, с красив звук, но с различно артикулиране на фразата. Разказът идваше от оркестъра, дори когато соловата партия напускаше контрастната със състава част и се включваше към общия изказ. И докато оркестърът изграждаше драматургичното цяло Кнауер бе съсредоточен изцяло в изпълнението на елементите на партията, без особена амбиция да се вслуша, да откликне като част от драматургията. Използва Бетовеновите каденци (в първа и в трета част) към концерта, бе безупречен в механиката, но разбирането му за изговаряне на Моцартовия стил бе рамкирано и не излизаше от създадения вече стереотип на пианиста. Във втората част солиращото пиано определя характера и настроението и тук оркестърът се вслуша през своя диригент, за да се постигне единство и общност в изложението. В съпровождащата си функция Табаков често подсказваше възможности за разширение на стиловата парадигма, но не бе чут от солиста, който настояваше на личната си визия. За съжаление, защото предложенията за поемане на нещо по-различно, по-изненадващо бяха много. В третата част този тип несъответствие продължи, дори в някаква степен на места се получи и сериозно разминаване в артикулирането на текста и много кратки, но забележими темпови колебания. Този концерт предполага малко по-свободна, импровизационно непринудена трактовка в пианото – и тук тя можеше да се осъществи най-вече поради благоприятния контекст за това, създаден от диригента и оркестъра. И каденцата не провокира повече въображението на Кнауер, който очевидно държеше на това, с което е свикнал в практиката си.
Вълнуваща драматургия, звуков контрол, разширение, обръщане на текста, ансамблова артикулация и темброво въображение – така бих определила великолепния изненадващ прочит на Табаков на Втората Бетовенова симфония. Встъпителното адажио на първата част бе разговор между отделните групи с отчетливи характеристики, с ясни въпроси и отговори, с коментари в различните регистрови пластове. Разговор, който дефинира контраста между широко разположената фраза в ниския регистър и брилянтните стакати във високия. В неотклонното, целенасочено движение естественото преминаване към бързия дял на частта въведе темата с много прецизен щрих (винаги когато на пулта е Табаков), с разпределението й в отделните групи със забележимо подчертаване на ниския опорен звук на чели и баси – не съвсем често у нас се чува оркестър със сериозна основа, особено във фактура като Бетовеновата. И се констатира необходимата енергия на звука, която се ражда не от и в силна динамика, а от свирене с концентрация, интензивност и пределна артикулация. Споменах силната динамика и ми се иска отново да подчертая, че този диригент знае да владее оркестъра в силните динамики, не допуска груб звук, но пък му предава възможността да се създава звуково по различен начин. И да слуша творбата, която свири различно. Защото в прочита на Табаков партитурата сякаш се пише пред очите ти – всяка нота се чува, импулсите в движението са съвсем ясни, композиторският замисъл се разкрива цялостно. В случая се разкриваха също и кодовете на бъдещото творчество на композитора, цялата неудържимост в драматургичното развитие – всичко това бе показано великолепно с някакъв бунтарски устрем, но и със съзидателна воля, отразена в страстното бушуване на оркестъра. Оркестърът приличаше на едно тяло, осъзнало силата, мощта и властта си в непрекъснатия подем на движението. И в способността си да артикулира фиксиран, оцветен, напрегнат, енергийно зареден звук. Табаков прибави към това и идея за особеното прозвучаване на бързите пасажи като своеобразни звукови комети – просто нюанс и цвят в основното движение. За разлика от нормалното старание всеки класически тон да се “изчуква” отчетливо. Изведнъж хоризонталът стана многолинеен, многопластов, а във фактурата се отключи още един, предимно тембров пласт, който прибави нова възможност във възприемането. Невероятен ефект, разтворил представите за творбата, за стила, отразен и в начина на слушане. Ларгетото промени атмосферата; оркестърът запя изящен романс, с подчертан дъх между двете лигатури на темата, което създаде усещане за сдържана, стаена изповед. Тези малки жестове, едва доловими намеси във фразата дават сериозно отражение върху характера и внушението на музиката. Табаков често реализира подобни идеи във фактура, която често е възприемана като строго определена даденост. И с този подход, в който се произнася композиторът, допълващ диригента, класическият текст категорично напуска музея. В лиричното очарование на частта, в кантиленния диалог между струнни и духачи бе внесен и цвят, създаден от изящност в щриха и баланс между елементите на музикалното слово, постигнати с чувствителна лекота в музицирането. Свободно и щастливо бе сливането на Табаков с филхармонията – чуваше се във всяко изречение на частта до красиво формулирания й край. Скерцото с перманентната размяна на реплики – интензивна, напрегната, сгъстена, с гъвкавостта на музикалното слово в триото просто мина на един дъх. Неудържима бе финалната част на творбата, която Табаков поиска, струва ми се, в малко по-интензивно темпо – с още по-атрактивно вглеждане във възможностите на контраста, със стремителни, турбулентни пасажи, подпомагащи впечатляващата стихия в изграждането на формата – всяка оркестрова група, всеки тембър имаше своята пълноценна рола, на която се наслаждаваше. Самата структура се разтвори, пулсирайки във времето силно, неограничено, екстрамузикално, вдъхновено, мощно в този незабравим, за мене, прочит.